Доц. Михаил Груев: Зад скандалите с исторически привкус - политика и връщане към учебникарския разказ

За скандала с почетното звание на ген. Делов, за притесненията на партиите в Кърджали, за Бюук бозгунлук в Източните Родопи, за смесването на история и политика – разговор с доц. Михаил Груев

 

Доцент Михаил Груев е преподавател по съвременна българска история и етнология на етническите групи в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Бил е гост-лектор в университетите в Мюнхен, Саарбрюкен, Белград. Автор на три монографии и на студии и статии по проблемите на "възродителния процес", колективизацията на българското село, комунистическия елит и пр. Ръководи научния проект "Преходът: гласове, образи, памет". От 2011 г. е ръководител на Катедрата по история на България в Историческия факултет на СУ "Св. Климент Охридски"

Скандалите с исторически привкус са нещо обичайно у нас, но тази година честотата стана много голяма. Само с наближаването на изборите ли да си го обясним или с нуждата от дискусии и преосмисляне на миналото?

- Българското общество е форматирано от учебникарския разказ за историята, особено за по-далечните епохи. След 1990 г. той се изчисти от някои идеологически клишета, но много не се промени. Големият наратив остана непокътнат. Това е част от обяснението на скандалите с исторически привкус. Обществото мисли историята, така както е форматирана в учебниците. Това може да се проследи и в последните скандали – масовият читател или зрител иска да чуе за съответното събитие това, което той знае от училище или отново от медиите. В този смисъл публичните скандали с исторически привкус са по посока връщане към учебникарския разказ.

Най-голям шум вдигна изказването на лидера на ДПС Ахмед Доган за нуждата от общ прочит на историята на Балканите, особено в частта й за Балканската война от 1912-1913 г. , която сравни с "възродителен процес" (б. р. – направено в Кърджали на 4 ноември). Нервно и негативно реагираха институции, политици от сериозни партии. Какво лошо има в това да прочетем историята на Балканската война заедно с Турция?

- Скандалът се подсилва от това, че го казва самият Доган. Иначе няма нищо скандално. Какъв аргумент може да има срещу това да се погледне и от другата гледна точка? Нали това е задачата на науката. Турция има своята гледна точка и тя не е позната у нас. Но смесването на история и политика е най-неприятното, какъвто е случаят с Доган и Балканската война.

Такова смесване е очаквано и лесно обяснимо...

- Да... И ДПС, и другата страна - "Атака" и ВМРО, търсят предизборни дивиденти.

Имаше много хубава статия на Тони Николов в "Култура", в която той поглежда Балканската война от гледната точка на тила. От официалния разказ са изпаднали въпросите как става така, че жертвите по фронтовете са почти колкото покосените от холера, че мотивацията на българите да воюват е пречупена толкова бързо, щом след месеци започват разстрели на дезертьори. Българите много лесно се палим и много бързо гаснем.

А мюсюлманското население и до ден днешен има много силна травматична памет за онова време. В Централните Родопи военните години са свързани с принудително покръстване на т. нар. помаци, а в Източните Родопи турците го наричат "буюк бозгонлук", което може да се преведе не съвсем точно: "голямото време на насилие". Бягството пред настъпващите български части, завръщането в къщите - едни изгорени, други присвоени, отлага такъв травматичен пласт, който изпада при монтажа на официалната версия. Изпадане в пълен исторически релативизъм е обаче Балканската война да се разглежда като по-ранен вариант на т.нар. възродителен процес, който беше осъден официално в началото на тази година от парламента. Има и прилики - особено при насилственото покръстване на помаците 1912-13 г. , но смесването на епохите не е добър подход.

Нормално е обаче науката и обществото да се интересуват от паметта за тези събития. Не бива да се игнорира фактът, че има два регистъра на отношението към мюсюлманите - официален и неофициален. Напоследък държавата се държи по-скоро враждебно към тях, като съдим по случая Кърджали и инициативата да се обяви ген. Делов за почетен гражданин, по процеса в Пазарджик с обвинения в ислямски радикализъм. Така изглежда, че българите са нетолерантни и нечувствителни към другостта. Но има и неофициален регистър и той е свързан със системата на комшулука, до който двете общности са стигнали след вековен опит. На кой от двата регистъра ще бъде дадено предимство зависи и от политиците, от авторитетите.

Поне засега печели противопоставянето.

- Отдавам го на изборите догодина и на страха у някои политици, че няма да съберат нужните им гласове. Имам предвид "Атака" и ВМРО.

Не само политици, и Ваши колеги водят борба с неоосманизма, а и с официално Скопие.

-Както учат марксистите - единство и борба на противоположностите. Говоря за ДПС и националистите. Доган няма основание да се притеснява за подкрепата си, защото самата държава изпраща сигнали, които сплотяват мюсюлманите. Не е така с "Атака" и ВМРО. Но каква е обществената цена на противопоставянето - не ги интересува. Клатим лодка, в която пътуваме заедно. Затова да се бориш срещу религията на хората,звучи абсурдно от гледна точка на съвременните демократични и либерални ценности. Да мислиш, че ще престанеш да живееш с циганите е нелепо. Няма друг път освен интеграция. Няма как просто да изчезнат, както искат мнозина. Национализмът е доста лесна за игра карта в политическата игра, но много опасна.

Играта зависи и от поведението на големите партии...

- Обществените сили зад комитета за почетното гражданство на ген. Делов са хора, свързани с БСП. БСП играе обаче внимателно - за нея ДПС е стратегически патньор, но пък са й важни и гласовете в Кърджали. Имаме двойственост, неразбираема за обикновения човек. Защо, когато бяха в коалиция, не направиха ген. Делов почетен гражданин. Всъщност предполагам, че генералът е почетен гражданин още от 30-те години на миналия век. Този факт обаче сега не е удобен. Паметникът на загиналите във войните през 1936 г. е открит от самия Делов. И практиката е била това да се предоставя на почетен гражданин. Дали фактът е забравен, дали след 1944 г. не е бил важен... Скандалът е много любопитен и защото БСП официално стои настрана. Известно е, също така, че бюст-паметникът на генерала е издигнат през 1972 г. по повод 60-годишнината от войната. Защо тогава или дори след това комунистическата управа на града, във време, в което национализмът постепенно беше реабилитиран и интегриран в официалния разказ за миналото, не го е обявила postmortem за почетен гражданин? И дали действително това не се е случило? И въобще – 100 години ли трябваше да минат, за да получи този човек символично признание?

Но, честно казано, неразбираемо остава упорството на Движението да санкционира един символичен акт в град, който така и така управлява, и от етническото спокойствие в който е пряко заинтересовано. Това упорство дава нова глътка надежда на групи като "Атака" и ВМРО, които имат полза именно от конфронтация.

И ГЕРБ има пръст в скандала.

-Управляващите по-скоро се притесниха да не би социалистите и националистите да приберат капитала и решиха, че е най-добре също да се борят за част от българските гласове в Кърджали. Това обаче беше толкова нескопосано направено, че на практика засили сигналите на враждебност, които официалната държава изпраща към мюсюлманското население като цяло.

Какъв е коментарът Ви за делото в Пазарджик за проповядване на радикален ислям?

- Делото е много лоша политическа услуга на управляващите. Те контролират ли ДАНС?

Проблемът е, че в исляма не може да бъде поставена граница между радикален и нерадикален ислям. Няма кой в света да отговори на въпроса "що е радикален ислям". И понеже този проблем обективно съществува, сега се лансира тезата за т. нар. салафизъм. Това е по-скоро мюсюлманско старостилство, каквото има и в останалите религии, и то, само по себе си, не може да бъде превеждано като "радикален ислямизъм". Трябва да има някакви действия, по които да се съди, а не по това дали четеш книги на арабски. Обвинението, ако е само това, което научаваме от медиите, звучи нелепо.

Ясно е, че не може да се стигне до осъдителна присъда и да се качи коефициентът на решени дела, но процесът засилва страховете сред мюсюлманите и води до електорална мобилизация на ДПС. Срещу това работиха ГЕРБ и кабинетът, а сега контролираният от него ДАНС докара обратния ефект.

Процесът в Пазарджик тревожи ли турците?

- Като етнолог, който работи на терен - от Родопите до Добруджа, виждам, че и турци, далече от политиката, неодобряващи Доган, неговия и на активистите му разкош, са притеснени от случващото се и са по-склонни да гласуват за него. Предполагам, че и с ромите е така.
За обикновения мюсюлманин днес изглежда е по-добре ДПС да е във властта и да му се чува думата.

Да минем на следващия скандал - по повод проявата, наречена конференция, за Людмила Живкова в Софийския университет. Той напомни, че част от историческата наука е останала в епохата на Людмила Живкова.

- Беше показателно. Наистина сега е времето да се историзира Людмила Живкова. Но ние видяхме как се етикетира като "научно" едно събитие, което не е такова, при което нямаше дистанция към обекта. Не може да очакваш рефлексивност на дъщерята към майката. Нелепо е Людмила да бъде изследвана без людмилието, а то не може да изследва само себе си. Хората, които сериозно се занимават с тази проблематика не отидоха, а в залата бяха хора от людмилието. Дъщерята беше наела две исторички - Искра Баева и Евгения Калинова, които са известни със симпатиите си към комунистическия режим, които да организират проявата.
Ако се бяха събрали в някоя фондация - не би имало проблем. Проблемът е, че беше ангажирано името на Университета. Университетът е символично място, употребата му в такава "политика на паметта" е неприемлива, затова възразих пред колегите си. След скандала се взе решение в Историческия факултет всички прояви да минават през самия факултетен съвет и той да дава разрешение за тяхното провеждане и съответното ангажиране на името на факултета и на университета. А в случая с конференцията за Живкова всичко е било замислено в конспиративен порядък.

Вие сте проучвали Людмила Живкова, кое е интересното в тази проблематика?

- Основният въпрос, който е важен, е кое е нормата и кое е девиацията. Тази жена има задълбочаващи се психически проблеми в края на живота си. Но понеже самото общество е болно, отклонението се превръща в норма. Цялото това людмилие се стреми да подражава, затъва в окултно-мистична мътилка, гарнирана с марксистко-ленинска терминология и жаргон.
Големият проблем в людмиловедението е, че няма сериозни извори. Всички нейни лични документи още в нощта на смъртта й са иззети и унищожени. В архива са запазени само доклади и отчети. Доста внимателно е прочиствано. Когато семейството е разбрало, че тя има сериозен обсесивен проблем, не е било възможно да се скрие от публиката – по това време тя вече е член на Политбюро, председател на Комитета за култура, член на бюрото на Министерския съвет, народен представител – какво ли не. Руснаците са се отнасяли критично и враждебно към това затъване в окултизма. Това е принудило Тодор Живков да я изолира в самия край на живота й.
Вероятно смъртта й е нещастен случай или самоубийство, но изолацията в Боровец през лятото на 1981 г., в самата разгара на честванията около 1300 годишнината на българската държава, донякъде е предрешила развръзката. Вероятно това е причинило морални терзания у баща й впоследствие. По негово лично нареждане всички лични документи от жилището й, резиденцията, кабинета, са иззети и вероятно унищожени още на следващия ден. После Живков започва да разчиства хората от нейното обкръжение. Всеки от людмилието знае по нещо, но няма цялата картина.
Най-доброто изследване досега е "Културният фронт" на Иван Еленков. То е центрирано върху институцията, но въпреки това подсказва двойствеността на обкръжението на Людмила - стремежът да са до нея върви със страха да не се отиде много далече от представите на бащата за нормално.

Покрай годишнината от смъртта й се чуха хвалби за нейната културна политика. Какво мислите Вие?
- Тя пропагандира България в чужбина, рекламира древност, култура. Дотогава за Запада България е просто най-верният сателит на СССР. Британският посланик в София през 60-те години дори се е питал има ли нужда да се поддържа посолство...
Въпросът е, че всички прояви по идеи на Живкова са гарнирани с набиращ сила национализъм и са подчинени на изключително разточителното и натрапващо се честване на 1300 годишнината на българската държава. Когато човек се изправи пред грубата естетика и изключителна монументалност на паметника в Шумен, например, в него започват да витаят доста тревожни въпроси. Юбилеят е много пищен, с размах, който бюджетът не позволява. А колко са стрували тези детски асамблеи, цялата тази пропаганда ...

Ваши колеги изразяват съжаления, че сега държавата не дава пари за пропаганда на българските позиции.

- Вероятно тези колеги са били бенефициенти на тогава даваните пари.
Държавата трябва да дава пари за наука и култура. Ние сме в постмодерен свят. Не може да се пропагандира несъществуващо нещо. Ако държавата разумно субсидира науката и културата и стимулира износа на култура, няма нужда от пропаганда. Не можеш да излъжеш света че си във "втория златен век", както се говори по времето на людмилието, а да няма пари да платиш на преподавателите.

Колко се промени историографията след политическите промени през 90-те години?

- Проявиха се идеологически, но вече и методологически различия. По отношение на историографията на комунистическия период сме в ситуация като тази в западногерманската наука през 70-години. Спорили са как да бъде интерпретирано нацисткото минало - като нормален период в историята или зад фактологията да се види смисълът и да има етични репери.
Така и у нас не липсват хора, като споменатите вече исторички, но и доста други, които разглеждат комунизма просто като един от нормалните преходи в историята. Този подход можем да наречем условно "сравнителна тривиализация". Други колеги извадиха много факти, вече знаем много за убийствата непосредствено след преврата на 9 септември 1944 г., за лагерите... Но както казва Цветан Тодоров, има три научни нива - издирване на факти, подреждането им в контекст и придаването на значение и смисъл. Вече е време за осмисляне.

А време ли е за изследване на първите години на прехода към демокрация?

- Дошло е. Едни казват, че от събитията трябва да минат 100, други - 50 години. Истината е, че живеем в много динамично време. Сега 20 години изглеждат като 100. Това е достатъчна дистанция, за да се пристъпи към изследване на първите години на прехода.
Ръководя от две години научен проект, озаглавен: "Преходът: гласове, образи, памет", финансиран от фонд "Науни изследвания". Центриран е върху ранните години и търси отговор на въпроса какво се случи. Интересни за изследване са не толкова фигурите от Кръглата маса, от първия ред, колкото какво става под повърхността, как върви промяната в окръжен град, малък град, село, кои са движещите механизми, личностните, как провинциалната номенклатура се конвертира в местен бизнес или политически елит, как възниква икономиката на прехода. Това са интересните въпроси.

Призовавам по-младите колеги да насочат вниманието си натам, защото сега е моментът да се съберат и устни свидетелства, да се събере всичко онова, което може да се използва като извор за историята на прехода.
Ще проучва следващото поколение, но пак трябва да се започне от натрупване на факти, а и не само на факти, но да се погледне и под повърхността. Защото преходът протече на две нива - едното по телевизията, а другото мина покрай нас. Едни успяха да го капитализират, но повечето българи не успяха да видят и разберат какво се случи.

Интервю на Мария Велковска, „Дневник"